История на Кавказката овчарка – Част 9 – Съветската селекция

Между Кавказ и „Червена звезда“

Два пътя

До този момент историята на Кавказката овчарка върви в две посоки. Едната остава в планината. Там кучетата продължават да пазят стада, да живеят според местните условия и да се различават от район до район. Другата посока все по-силно се свързва с държавата. Кучетата започват да влизат в школи, развъдници, клубове и изложби. Започват да бъдат измервани. Сравнявани. Подбирани. И постепенно от множество местни кучета започва да се оформя една порода с по-единен образ.

„Червена звезда“

През 1924 година в Москва е създаден Централният опитен питомник-школа за военни и спортни кучета. В първоначалния му състав са записани и четири Кавказки овчарки. Предназначението им е ясно: караулна служба. Това е важно свидетелство. Още от самото начало на организираното военно кучевъдство породата е смятана за подходяща за охрана. По-късно школата става известна като „Красная звезда“ – „Червена звезда“, и изиграва важна роля в съветската кинология.

Но тук трябва да бъдем точни. „Червена звезда“ не е създала Кавказката овчарка. Не е създала и древните ѝ работни качества. Те идват от Кавказ. Питомникът ги използва, оценява и включва в държавната система за служебно кучевъдство.

Кавказките овчарки в школата

Към 1930 година кучета от школата вече се появяват на изложби. Сред тях са Кавказките овчарки Гром, Чамбар и Мура. Това показва нещо много важно. Породата вече не е само работно куче зад ограда или на караул. Тя започва да бъде представяна публично, оценявана, сравнявана с други представители на породата и включвана в организирана развъдна система. Тук започва преходът от „добро работно куче“ към „подходящо разплодно животно“.

След войната

След Втората световна война съветската кинология влиза в нов период. Държавата има нужда от силни, едри и надеждни служебни кучета. „Червена звезда“ започва активна развъдна работа. Кученца и разплодни животни от питомника се разпределят към клубовете за служебно кучевъдство. Сред тях има и Кавказки овчарки.

Но ролята на породата не се ограничава само до чистопородното развъждане. Нейните качества — сила, недоверчивост към чужди, охранителен инстинкт и устойчивост — започват да се използват и като генетичен материал при създаването на нови съветски служебни породи. Една от тях е Московската стражева. Кавказката овчарка е използвана не защото някой е искал да промени самата порода, а защото качествата ѝ вече са смятани за ценни и предаваеми.

Но къде се оформя самата порода?

Тук историята отново се връща в Кавказ. Най-важните развъдни популации продължават да се намират в Грузия, Армения, Азербайджан и Дагестан. Именно там Мазовер описва различните регионални типове. И именно там срещаме кучета като Кабо, Муртаза, Аллаш, Босара и Шугара.

Това не са кучета, създадени в московски питомник. Те идват от местни кръвни линии, колхози, пастирски райони и държавни развъдни стопанства. Именно от тези популации съветската кинология започва да избира кои качества иска да запази.

От разнообразие към единен образ

През 50-те години картината все още е много разнообразна. Някои кучета са с по-дълга козина, други с по-къса. Някои са по-масивни, други по-сухи и по-дългокраки. Някои са по-квадратни, други по-удължени. Това не е дефект. То е естествен резултат от различните райони и различните условия на работа.

Но стандартът постепенно започва да променя това. През следващите десетилетия съветските стандарти стават по-точни и по-измерими. Изискванията за ръст се повишават. Масивната костна система и мощната мускулатура се подчертават по-силно. Появяват се конкретни индекси и ограничения. Главата, тялото, крайниците, козината и цветовете се описват все по-подробно. Това е моментът, когато стандартът престава само да описва породата. Започва да я насочва.

Какво се губи

Когато се избере един общ тип, част от местното разнообразие неизбежно остава настрана. По-леките регионални кучета започват да се смятат за по-малко желани. По-масивният тип получава предимство. Разликите между отделните райони постепенно губят значение. Все по-малко се гледа откъде идва кучето и все повече — дали се вписва в единния породен образ. Това е цената на стандартизацията. Породата става по-разпознаваема, но част от местното ѝ разнообразие започва да избледнява.

Какво остава от стария тип

И все пак не всичко изчезва. Остават здравата костна система, гъстата козина, издръжливостта, недоверието към чужди, самостоятелността, способността да взема решения без постоянни команди и най-важното — инстинктът за охрана.

Това е нишката, която свързва планинското куче с по-късната съветска порода. Стандартът променя формата. Селекцията уеднаквява типа. Но основната функция остава разпознаваема.

Не една ръка, а цяла система

Лесно е историята да се разкаже така: някой създава стандарт, някой избира тип, някой оформя породата. Реалността е по-сложна. Кавказката овчарка не е продукт на един човек, един питомник или една книга. Тя е резултат от срещата на няколко сили: природата, пастирската традиция, регионалните популации, държавната кинология, изложбите, племенните книги, стандартите и селекционните решения на поколения развъдчици.

„Червена звезда“ е част от тази история. Мазовер е част от нея. ДОСААФ е част от нея. Но началото е много по-старо. То остава в планината. И когато днес гледаме съвременната Кавказка овчарка, всъщност виждаме две кучета едновременно. Едното е оформено от векове работа край стадата. Другото — от десетилетия организирана селекция. Съвременната порода е резултатът от срещата между тях.