История на породата

                                  История на кавказката овчарка

                                      Истина, история и митове

​

През последните няколко месеца получих десетки въпроси за кавказката овчарка.

• Наистина ли бялата кавказка овчарка е толкова рядка?

• Откъде произхожда тази порода?

• Защо кавказките овчарки от различните райони на Кавказ изглеждат толкова различно?

• Къде свършва историята и къде започват легендите?

Именно затова реших да започна нова поредица.

Всяка неделя заедно ще отгръщаме нова страница от историята на тази удивителна порода.

Това няма да бъдат сухи статии, преписани от интернет.

Ще се опитаме да съчетаем три свята.

Исторически факти, подкрепени от надеждни източници.

Легенди и разкази, предавани поколения наред в Кавказките планини.

И най-ценното – опита на хората, посветили живота си на тази порода.

Изказвам своята искрена благодарност на Татяна Положенцева, която повече от 35 години се занимава с бели кавказки овчарки и се съгласи да преглежда материалите, да ги допълва и да споделя своя безценен опит.

Надявам се, че в края на тази поредица няма просто да познавате историята на кавказката овчарка.

Надявам се да я разберете.

​

                       Част 1

             Където всичко започва...

А какво, ако ви кажа, че историята на кавказката овчарка не започва в развъдник?

Не започва на изложбения ринг.

Не започва с първия стандарт на породата.

Тя започва високо в Кавказките планини.

Там, където векове наред природата и човекът заедно са решавали кое куче е достойно да продължи рода си.

До всеки овчар винаги е вървяло голямо куче пазач.

Никой не го е наричал шампион.

Никой не е измервал главата му.

Никой не е броял зъбите му.

Всяка вечер е имало само един въпрос:

Ще успее ли това куче да защити стадото?

Ако отговорът е бил „Да“, именно то е оставяло след себе си поколение.

Понякога е било тъмно.

Понякога шарено.

Понякога сиво.

А понякога се е раждало бяло кученце.

По онова време цветът никога не е бил най-важното.

По-важни са били умът.

Смелостта.

Самостоятелността.

Предаността.

И способността кучето да взема правилните решения без човешка команда.

Тук бих искала да споделя една мисъл, която ми каза Татяна Положенцева.

Кавказката овчарка никога не е била шампион на изложбите.

Тя е била шампион на живота.

Нямала е медали.

Нямала е титли.

Нямала е красиви описания в каталози.

Но за своя овчар тя е била най-верният защитник, най-сигурният спътник и най-доброто куче.

В планината не са раздавали купи.

Най-голямата награда не е била медалът.

Най-голямата награда е била да заслужиш доверието на човека, да бъдеш до него във всяка буря и цял живот да пазиш него и стадото му.

Това е била най-високата чест, която една кавказка овчарка е можела да получи.

Това е само началото на нашата история...

​

Очакваите продължение следващата седмица

​