История на породата
Произходът на кавказкото овчарско куче
Първите пазители
История на кавказката овчарка
Истина, история и митове
През последните няколко месеца получих десетки въпроси за кавказката овчарка.
• Наистина ли бялата кавказка овчарка е толкова рядка?
• Откъде произхожда тази порода?
• Защо кавказките овчарки от различните райони на Кавказ изглеждат толкова различно?
• Къде свършва историята и къде започват легендите?
Именно затова реших да започна нова поредица.
Всяка неделя заедно ще отгръщаме нова страница от историята на тази удивителна порода.
Това няма да бъдат сухи статии, преписани от интернет.
Ще се опитаме да съчетаем три свята.
Исторически факти, подкрепени от надеждни източници.
Легенди и разкази, предавани поколения наред в Кавказките планини.
И най-ценното – опита на хората, посветили живота си на тази порода.
Изказвам своята искрена благодарност на Татяна Положенцева, която повече от 35 години се занимава с бели кавказки овчарки и се съгласи да преглежда материалите, да ги допълва и да споделя своя безценен опит.
Надявам се, че в края на тази поредица няма просто да познавате историята на кавказката овчарка.
Надявам се да я разберете.
Част 1
Където всичко започва...
А какво, ако ви кажа, че историята на кавказката овчарка не започва в развъдник?
Не започва на изложбения ринг.
Не започва с първия стандарт на породата.
Тя започва високо в Кавказките планини.
Там, където векове наред природата и човекът заедно са решавали кое куче е достойно да продължи рода си.
До всеки овчар винаги е вървяло голямо куче пазач.
Никой не го е наричал шампион.
Никой не е измервал главата му.
Никой не е броял зъбите му.
Всяка вечер е имало само един въпрос:
Ще успее ли това куче да защити стадото?
Ако отговорът е бил „Да“, именно то е оставяло след себе си поколение.
Понякога е било тъмно.
Понякога шарено.
Понякога сиво.
А понякога се е раждало бяло кученце.
По онова време цветът никога не е бил най-важното.
По-важни са били умът.
Смелостта.
Самостоятелността.
Предаността.
И способността кучето да взема правилните решения без човешка команда.
Тук бих искала да споделя една мисъл, която ми каза Татяна Положенцева.
Кавказката овчарка никога не е била шампион на изложбите.
Тя е била шампион на живота.
Нямала е медали.
Нямала е титли.
Нямала е красиви описания в каталози.
Но за своя овчар тя е била най-верният защитник, най-сигурният спътник и най-доброто куче.
В планината не са раздавали купи.
Най-голямата награда не е била медалът.
Най-голямата награда е била да заслужиш доверието на човека, да бъдеш до него във всяка буря и цял живот да пазиш него и стадото му.
Това е била най-високата чест, която една кавказка овчарка е можела да получи.
Това е само началото на нашата история...
Очакваите продължение следващата седмица
Част 2
Кралят, който остана в историята... и кучетата, които оцеляха в легендите
Преди повече от две хиляди години...
Първите лъчи на слънцето бавно осветяваха върховете на Арменските планини.
Древните пътища били пълни с кервани, превозващи коприна, подправки и злато.
Войници охраняваха планинските проходи.
Високо в планините овчари водели стадата си към пасищата, докато големи кучета спокойно вървели редом с тях.
Никой не би могъл да си представи, че повече от две хиляди години по-късно хората все още ще спорят къде наистина е започнала историята на кавказкото овчарско куче. По това време Армения е управлявана от млад цар. Името му е било Тигран. Никой още не го е наричал Велики. Той просто е имал мечта. Да обедини народа си. Да направи царството си силно. Да остави след себе си наследство, което бъдещите поколения ще помнят.
Годините минаваха. Строяха се нови градове. Крепости се издигаха по цялата земя.
Търговци пътували по древните пътища от всички краища на познатия свят.
И името на Тигран постепенно стана известно далеч отвъд Кавказ.
Историята ни казва, че именно по време на неговото управление Армения достига върха на своята мощ.
Границите му се простираха от Средиземно море до Каспийско море.
Тогава хората започнали да го наричат... Тигран Велики.
Но когато говорим за толкова далечни времена, историята никога не върви сама.
Легендите винаги вървят до него.
Докато Тигран изграждал империята си, по склоновете на Арменските планини вече живели забележителни кучета.
Днес много хора ги познават като Гампр.
На арменски думата „Гампр“ (գամփռ) означава „голям рошав звяр“.
Други ги наричаха вълкодави – кучета, достатъчно силни, за да се изправят срещу вълци.
Някои стари източници споменават и името Гелхет, друго име, свързано с тези безстрашни пазители.
Според няколко антропологични проучвания, тези кучета живеят в Арменските планини повече от 3000 години.
Високите планини и суровата среда са спомогнали за запазването на забележителните им качества през вековете.
Те бяха големи, мощни и забележително независими кучета.
Някои имаха дълги палта.
Други имаха къси палта.
Те се предлагаха в бяло, сиво, червено, тигрово и черно.
Но в онези дни никой не е избирал куче заради цвета му.
Това, което наистина имаше значение, беше смелостта.
Разузнаване.
Спокойствие.
Лоялност.
И способността да се вземе правилното решение, когато наблизо няма човек.
Тези кучета са пазели стада от вълци и мечки.
Те охраняваха домове и села. Придружаваха ловци.
И според някои исторически източници и древни предания, те също са служили редом с арменската армия.
Днес археолозите продължават да откриват останките на големи кучета, които са живели по тези земи преди хиляди години.
Историците изучават древни хроники.
Легендите продължават да се предават от поколение на поколение.
Дали тези кучета са били сред древните предци на днешното кавказко овчарско куче?
Историята все още не ни е дала окончателен отговор. Но заедно ще продължим да го търсим.
Изображенията в тази глава
Първото изображение
Първото изображение показва паметника на цар Тигран II Велики, разположен в парка „Тигран Велики“ в Ереван, Армения.
Паметникът е създаден от известния арменски скулптор Левон Токмаджян по проект на архитект Размик Оханян и е открит през 2005 г.
Тигран II управлявал Армения от 95 до 55 г. пр.н.е. По време на неговото управление Арменското царство достигнало най-голямото си териториално разширение, а той се превърнал в един от най-забележителните владетели на древния свят.
Вторият образ
Второто изображение е художествена интерпретация, създадена специално за поредицата „Историята на кавказкото овчарско куче – истина, история и митове“.
До наши дни не е оцеляло историческо изображение на цар Тигран II заедно с големи кучета пазачи.
Тази илюстрация е вдъхновена от исторически записи, археологически открития и древни легенди за могъщите кучета пазачи, които са живели в Кавказ преди повече от две хиляди години.
Източници
• FCI Стандарт № 328 – Кавказко овчарско куче
• Енциклопедия Британика – Тигран II Велики
• Хора от Армения – Кучета в Древна Армения
• Абсолютна Армения – Арменски Гампр
• Исторически публикации за Древна Армения и Кавказ.
• Консултация и редакционна рецензия – Татяна Положенцева.
Гампр: Пазител на Арменските планини
Част 3
След управлението на цар Тигран II Велики, историята на големите кучета пазачи от Арменските планини не приключва. Напротив, през следващите векове тези забележителни кучета продължават естественото си развитие като незаменими спътници на овчарите.
Тези кучета никога не са били развъждани според стандартите за изложби и никой не се е интересувал дали всички си приличат. За хората, които зависеха от тях, само един въпрос имаше значение:
Може ли кучето да защити стадото, семейството и дома?
В продължение на много векове природата и ежедневният труд са оформили това, което днес познаваме като арменски Гампр.
За разлика от съвременните стандартизирани породи, гампърската порода е местна раса – естествено развита популация, оформена не от киноложки клубове или развъдни програми, а от естествения подбор и практическите нужди на хората, които са разчитали на нея.
Суровите условия на Кавказ не прощаваха слабост. Само най-здравите, най-интелигентните и най-надеждните кучета пазачи оцеляваха и предаваха чертите си на бъдещите поколения.
С течение на времето в различните региони на Арменските планини се развили различни работни типове гампри. Въпреки че всички те принадлежали към една и съща естествена популация, всеки се адаптирал към различни пейзажи и специфични задачи.
Сред най-известните са:
• Ховашун – традиционният пазител на добитъка, отглеждан предимно за защита на овце и кози.
• Гелхет – буквално означава „удушител на вълци“, известен със способността си да се изправя срещу вълци.
• Арчашун – по-големи и по-мощни кучета, традиционно използвани за лов на мечки.
• Поторкашун – планински тип, пригоден към суровите планини и тежките зимни условия.
Важно е да се разбере, че това не са отделни породи, а различни работни разновидности в рамките на една и съща древна популация от местни коне.
Това генетично и поведенческо разнообразие направи гампра изключително ценен. То позволи на тези кучета да се адаптират към различни региони на Кавказ и да изпълняват широк спектър от задачи - от охрана на добитък до защита на цели села.
В продължение на векове гампърите оставали неразделна част от живота на арменските овчари. Докато кралства се издигали и падали, границите се променяли, а империите идвали и си отивали, гампърите продължавали да вървят редом със стадата, да защитават хората и да оцеляват благодарение на силата на естествения подбор.
Тази древна основа по-късно ще играе важна роля в развитието на съвременното кавказко овчарско куче – история, която ще разгледаме в следващите глави на нашата историческа поредица.
Източници
Арменски гампр клуб на Америка – Историческа хронология
Арменски клуб по гампр на Америка – Какво е гампр?
Хората от Ар – Кучета в Древна Армения
Модерен молосер – В търсене на гампра
Петроглифи на Угтасар
Археологически обект Мецамор
Уикиречник – नमस्टी
gampr.net – Архив на изследванията
Част 4
Летен ден в Кавказ през 17 век
Преди повече от четири века, когато по склоновете на Кавказ не е имало пътища, електричество или огради, животът е започвал много преди изгрев слънце.
Още преди първите слънчеви лъчи да докоснат високите планински върхове, овчарят вече беше буден. Планинският въздух беше студен и свеж, а над лагера се носеше аромат на дим, билки и овце.
Преди да направи каквото и да било друго, той погледна към ятото.
Но той рядко беше първият, който го проверяваше.
Великите пазачи вече се движеха безшумно около овцете. Те бяха на смяна през цялата нощ. Никой не им даваше команди. Това беше тяхната цел – задача, която поколения кучета бяха изпълнявали много преди някой да започне да създава стандарти за породата.
С настъпването на сутринта започна изкачването към високите летни пасища. Стотици овце бавно следваха древните планински пътеки – маршрути, използвани от поколения.
В Кавказ тази сезонна миграция не е била просто традиция, а начин на живот. През пролетта стадата се изкачвали към прохладните високопланински пасища, а през есента отново се спускали в долините.
Докато овчарят вървял с дървената си тояга, кучетата вече наблюдавали всичко около себе си.
Те не събираха овцете като пастирските кучета.
Тяхната задача беше различна.
Да бъдеш първият, който забелязва опасността.
Да застане между него и ятото.
Да вземаш решения, без да чакаш човешка команда.
Понякога вятърът носеше миризмата на вълци. Друг път опасността идваше от мечка или от хора, опитващи се да откраднат няколко овце под прикритието на планините.
Именно в такива моменти истинската стойност на тези кучета ставаше ясна. Те не атакуваха без причина, но никога не се оттегляха, когато животът на стадото зависеше от тях.
Към обяд слънцето жаркоше. Стадото търсеше сянка край скали или планински потоци. Овчарят ядеше хляб, сирене и сушено месо, пиеше студена вода и наблюдаваше животните.
Кучетата също си починаха.
Но никога напълно.
Дори докато лежаха, те следяха всяко движение. Вдигнатото ухо или кратък поглед към далечен склон често означаваше, че са усетили нещо много преди овчарят.
Следобед пашата продължи. Всяка долина, река и планинска пътека бяха познати.
Тези маршрути не са били избрани случайно. Те са били предавани от поколение на поколение и са били подбрани така, че стадото винаги да има вода, добри пасища и възможност за защита.
Когато слънцето започна да залязва, овцете се върнаха в нощното си заграждение – кошара с каменни стени или естествено защитено място сред планините.
Овчарят запали огън.
За хората това бележеше края на деня.
За кучетата това бележеше началото на нощната им стража.
Докато овчарят се опитваше да си почине, пазителите отново започнаха безшумните си патрули. Те не се нуждаеха от светлина. Познаваха всеки аромат, всеки звук и всяко движение в планините.
Едно-единствено тихо, ниско ръмжене беше достатъчно, за да събуди овчаря.
Тази нощ, както и през стотици нощи преди това, животът на стадото зависеше от тях.
Ето как е минавал един обикновен летен ден в Кавказ през 17-ти век.
Именно този суров живот, далеч от градовете и съвременните удобства, е оформил характера на кучетата, които днес познаваме като кавказки овчарски кучета.
Силата им не се е родила в развъдници, а сред планините.
Не в изложбените рингове, а в ежедневната борба за защита на ятото.
В следващата част ще напуснем високопланинските пасища и ще се срещнем с хората, които първи са описали тези кучета в своите дневници, научни трудове и пътеписи.
Благодарение на техните свидетелства, можем да погледнем назад във времето и да видим кавказкото овчарско куче такова, каквото е било известно преди повече от два века.
Техните думи образуват мост между легендите на Кавказ и историята, която може да бъде проследена чрез писмени доказателства.
Част 5
Между документи и легенди
After centuries during which the lives of Caucasian livestock guardian dogs unfolded far from the great cities, in the harsh mountains of the Caucasus the first European scientists, travelers, military officers, and naturalists began to arrive. They came with different purposes—to study nature, map unknown lands, describe local peoples, or take part in military expeditions.
Without realizing it, they left behind some of the most valuable historical records about the Caucasian livestock guardian dogs.
Their writings are especially important because they were never intended to glorify the breed. They are simply the personal observations of people describing life exactly as they saw it.
The First Witnesses
In the 18th century, the German naturalist Johann Anton Güldenstädt, sent by the Imperial Russian Academy of Sciences, traveled through the Caucasus. He described large shepherd dogs protecting flocks from wolves and other predators. He was particularly impressed by their strength, courage, and loyalty to their owners.
A few decades later, Peter Simon Pallas reached similar conclusions. He also described large livestock guardian dogs used to defend flocks, capable of confronting wolves and, in some regions, even bears.
At the beginning of the 19th century, the British artist and traveler Robert Ker Porter journeyed through Georgia, Armenia, and Persia. In his journals, he wrote about the enormous dogs accompanying shepherds and described personally witnessing one of them driving away a wolf approaching the flock.
Later, the German naturalist Gustav Radde, who spent decades in the Caucasus, drew attention not only to their strength but also to their remarkable endurance. He noted that these dogs spent entire days and nights with the flocks, constantly moving alongside them and becoming an indispensable part of a shepherd's life.
The Russian officer and ethnographer Arnold Zisserman, who lived in the Caucasus for twenty-five years, described the extraordinary trust between shepherds and their dogs. Shepherds confidently left their flocks under the dogs' protection throughout the night, certain they would never fail them.
The Same Story Told by Different People
What is particularly remarkable is that these authors never worked together.
They came from different countries.
They wrote in different languages.
They visited the Caucasus in different years.
And yet, their descriptions are strikingly similar.
They all describe large and powerful dogs.
They all portray them as fearless guardians of livestock.
They all emphasize their independence.
They all highlight the extraordinary bond between the dog and its owner.
This is precisely what makes these historical accounts so valuable. When independent eyewitnesses describe the same characteristics, the likelihood that they reflect reality becomes much greater.
Where the Documents End
Historical records provide us with a clear picture of the role these dogs played, but they cannot tell every story passed down through generations of shepherds.
That is where the legends begin.
Across the Caucasus, stories are still told about dogs that saved entire flocks, found lost shepherds after snowstorms, or stood against opponents far stronger than themselves.
One of the most fascinating legends tells of a dog that drove away an attacking bear. According to the story, the dog did not rely on strength alone. Instead of launching a reckless frontal attack, it used intelligence, striking the bear at its most vulnerable point. Surprised and in severe pain, the bear retreated, and the flock was saved.
This story does not appear in known historical documents and should be regarded as part of the rich oral tradition of the Caucasus. It is through stories like these that generations shaped the image of these dogs as symbols of courage, intelligence, and loyalty.
Today, we cannot prove whether this event happened exactly as the legend describes.
But the legend reveals something very important.
The people of the Caucasus never valued their dogs simply because they were large and powerful.
They also respected them for their ability to assess danger, make independent decisions, and choose the best course of action in life-threatening situations.
In the harsh mountains, survival does not always belong to the strongest.
Very often, it belongs to the wisest.
The Truth Between Facts and Legends
History does not confirm every legend.
Historical documents do not claim that Caucasian livestock guardian dogs always defeated bears or that they were invincible.
But every historical account confirms one undeniable fact.
For centuries, these dogs lived and worked side by side with shepherds in the rugged mountains of the Caucasus. They protected the flocks, defended their owners, and made independent decisions in a world where mistakes often meant death.
It is likely that these real acts of courage gave birth to the legends.
Because history tells us what happened.
Legends show us how people remembered it.
Yet one question still remains unanswered.
The travelers, scientists, and military officers who explored the Caucasus during the 18th and 19th centuries all described the same courageous livestock guardian dogs. However, none of them mentioned distinct regional types.
So when did names such as Gampr, Nagazi, and the other local names begin to appear? And were the dogs from different parts of the Caucasus truly different in appearance, or is that a later interpretation?
Next Sunday: Part 6 – The Dogs of the Caucasus. We will search for the answer in history, geography, and life in the mountains.
Част 6
Кучетата на Кавказ
Когато днес говорим за кавказките пастирски кучета, често чуваме различни имена.
В Армения ги наричат Гампр.
В Грузия – Нагази.
В различни райони на Северен Кавказ се срещат и други местни имена.
Това естествено поражда един въпрос:
Винаги съществували ли са различни местни типове кучета, или това разделение се е появило по-късно?
Отговорът не е толкова прост.
Когато преглеждаме историческите свидетелства от XVIII и XIX век, откриваме нещо любопитно.
Пътешествениците и изследователите Йохан Антон Гюлденщедт, Питър Симон Палас, Фридрих Парот, Робърт Кер Портър, Арнолд Зисерман и Густав Радде описват едри пастирски кучета в различни части на Кавказ.
Всички говорят за своята сила, смелост и способността им да защитават стадата от вълци, а в някои райони – и от мечки.
Но никой от тях не пише, че в една област живее една порода, а в съседната – съвсем различно.
За тези наблюдатели те са били преди всичко кучетата на овчарите.
И това съвсем не е странно.
По ново време хората в планината не се интересуват от стандарти, изложби или официални родословия.
За тях беше важно само едно – кучето да изпълнява работата си.
А тази работа беше една и съща навсякъде.
Да пазиш стадото.
Да защитава хората.
Да оцелява.
И въпреки това Кавказ никога не е бил единкъв.
Арменското плато, влажните планини на Западна Грузия, суровите склонове на Дагестан, високите проходи на Чечения и Ингушетия и равнините и степите на Азербайджан представляват различни светове.
Различен климат.
Различен терен.
Различни маршрути, по които овчарите придвижвали стадата си.
И различни опасности.
Начинът на живота на хората и животните се приспособявал към тези условия. Затова всичките изследователи допускат, че с течение на времето са се оформили местни популации на кучета, приспособени към средата, в която живеели и работили.
Това е логично обяснение.
Но е важно да направим едно уточнение.
В известните исторически свидетелства от XVIII и XIX век не откриваме ясно и подробно описание на отделни регионални типове кавказки пастирски кучета с определени размери, телосложение, окраска или дължина на козината.
Подобни разграничения започват да се срещат много по-късно – в етнографски изследвания, киноложки трудове и описания от XX век.
Това не означава, че местни различия не са съществували.
Означава единствено, че ранните наблюдатели не са ги описали достатъчно подробно, за да можем днес да ги установим със сигурност.
Историята не показва какво са видели пътешествениците.
Географията ни помага да разберем какво би могло да се промени от района до района.
А съвременната кинология се опитва да подреди и разбере тези различия.
Но между историческия документ и по-късната интерпретация трябва да остане ясна граница.
Едно обаче не подлежи на съмнение.
Независимо дали са живели в Армения, Грузия, Дагестан, Чечения, Ингушетия или Азербайджан, тези кучета са изпълнили една и съща мисия.
Да последната преграда бяха между стадото и хищника.
Да пазят, когато овчарят спи.
Да вземе решение, когато човекът не е наблизо.
Да остане до стадото дори когато опасността идва от тъмнината.
Именно тази обща задача е оформила качеството, което и днес се свързваме с кавказката овчарка – самостоятелност, смелост, издръжливост и силен инстинкт за защита.
Преди да бъдат разделени от национални имена, стандарти и киноложки спорове, те са били просто кучетата на Кавказ.
Различни по мястото, в което живеели.
Но обединени от една и съща работа.
Следващата неделя: Част 7 – От планините към службата. Как качеството на кавказките пастирски кучета привлича вниманието към организираното служебно кучевъдство и поставя началото на новата глава в тяхната история.
Част 7
От планините до службата
В продължение на векове кавказките пастирски кучета изпълнявали една и съща задача.
Да пазят стадото.
Да предупреждават за опасност.
Да останат на пост, когато човекът спи.
Тези качества естествено привлекли вниманието не само на овчарите, но и на хората, които търсели надеждни кучета за охрана на крепости, лагери, складове и граници.
Тук обаче историята става по-сложна.
Защото между разказите за военната употреба на кавказката овчарка и документите, които действително можем да проверим, съществува голяма празнина.
Истории без намерени документи
В редица по-късни киноложки публикации се среща твърдението, че още през 1765 година кавказки пастирски кучета били използвани за караулна служба в Османската армия.
Това звучи правдоподобно.
Едро, недоверчиво към непознати и способно да пази самостоятелно, подобно куче би било ценно за всеки военен лагер.
Но досега не е открит оригинален османски документ, който да потвърждава този разказ.
Не разполагаме с архивен номер.
Не разполагаме с оригинален текст.
Не разполагаме и с надеждна научна публикация, която да представя или цитира такъв документ.
Затова твърдението не може да бъде прието като доказан исторически факт.
Подобна е историята и с генерал Алексей Ермолов.
В по-късната литература се разказва, че по време на Кавказката война кавказките овчарки били въведени за караулна служба във всички руски крепости в района.
Това твърдение се среща и в съветски киноложки трудове от XX век.
Но отново липсва най-важното.
Не е намерена самата заповед.
Няма точна дата.
Няма архивен номер.
Няма документ, подписан от Ермолов, който да позволява историята да бъде разказана като безспорен факт.
Това не означава, че кавказки кучета никога не са пазили руски крепости или военни лагери.
Напълно възможно е отделни гарнизони да са използвали местни кучета.
Но между възможното и доказаното трябва да остане ясна граница.
Когато държавата започва да ги описва
Първата сигурна следа се появява много по-късно.
В началото на XX век младият Съветски съюз започва организирано да развива служебното кучевъдство.
Кучетата вече не се разглеждат само като помощници на овчари, ловци или частни стопани.
Държавните структури започват да ги оценяват според определени задачи.
Охрана.
Караулна служба.
Гранична работа.
Придружаване.
Откриване на нарушители.
През септември 1930 година в Ленинград се провежда Шестата всесъюзна изложба на служебни кучета.
Сред представените местни овчарски породи са и кавказките овчарки.
Владимир Львович Вайсман, една от важните фигури в ранното съветско служебно кучевъдство, отбелязва високото качество на представените овчарски кучета.
Самото участие в изложбата не доказва военна служба.
Но показва нещо друго.
Кавказката овчарка вече е попаднала в полезрението на организираната държавна кинология.
Тя вече не е само куче от отдалечените пасища.
Започва да бъде наблюдавана, описвана и оценявана като възможно служебно куче.
Първата ясна служебна оценка
През 1931 година Вайсман публикува труда „Стандарт и особенности служебных собак“.
В описанието на кавказката овчарка той обръща внимание на силното телосложение, бдителността, острия слух, доброто зрение и гъстата козина.
След това прави важно заключение.
Според него тези качества позволяват кучето да бъде използвано за караулно-сторожева служба независимо от климатичните условия и без особено големи материални разходи.
Това е важен момент в историята на породата.
За първи път разполагаме с публикуван съветски текст, който ясно свързва кавказката овчарка с конкретна служебна задача.
Но и тук трябва да бъдем точни.
Вайсман не казва колко кавказки овчарки вече служат в армията.
Не посочва гарнизони.
Не описва конкретни подразделения.
Не дава данни за проведени изпитания или за масово използване.
Текстът доказва, че породата е била смятана за подходяща за караулна служба.
Не доказва мащаба, в който вече е била използвана.
От пригодност към действителна служба
По-късни изследвания върху архивите на НКВД сочат, че през 1940 година е било утвърдено наставление за използването на служебни кучета при охраната на исправително-трудови лагери и колонии.
Печатно издание на документа се свързва с типографията на Усольлаг в Соликамск през 1942 година.
В съвременни изследвания, които разглеждат този материал, кавказката овчарка е посочена сред кучетата, използвани за караулна служба.
Това е по-силно свидетелство за действително използване.
Но оригиналният текст на наставлението все още не е намерен в свободно достъпен дигитален вид.
Затова не можем да цитираме пряко документа или да кажем със сигурност как точно е формулирана ролята на породата в него.
Можем само предпазливо да заключим, че към началото на 40-те години сведенията, свързани с НКВД, дават основание да смятаме, че кавказката овчарка вече е била включвана в държавната караулна служба.
Докато оригиналният текст на наставлението не бъде проверен, тази част от историята трябва да бъде представяна предпазливо.
Защо точно тези кучета
Качествата на кавказката овчарка са оформени от средата и работата, която е изпълнявала.
Тя е трябвало да остава сама със стадото.
Да реагира без команда.
Да разпознава приближаваща опасност.
Да не отстъпва лесно.
Да работи в студ, сняг, вятър и дъжд.
За овчаря тези качества означавали защита на стадото.
За държавната служба те означавали охрана на обекти и територии.
Променила се средата.
Променила се задачата.
Но основният инстинкт останал същият.
Да пази повереното му място.
Между разказа и доказателството
Историята на военната и държавната употреба на кавказката овчарка не започва с един ясно запазен указ.
Тя не може да бъде сведена до една дата или един командир.
По-скоро се появява постепенно.
Първо като вероятна местна практика.
После като твърдение, записано десетилетия по-късно.
След това като интерес на съветското служебно кучевъдство.
И накрая като документирана пригодност и вероятна реална употреба в държавните охранителни структури.
Османският разказ от 1765 година остава непотвърден.
Заповедта на Ермолов остава ненамерена.
Но публикацията на Вайсман от 1931 година вече е сигурна следа за това, че кавказката овчарка е била разглеждана като подходящо куче за караулна служба.
А сведенията за НКВД от началото на 40-те години дават основание да смятаме, че породата вече е навлизала и в реалната държавна охранителна система.
Кавказката овчарка не престанала да бъде пазачът на планината.
Държавата просто открила, че същите качества могат да пазят и други граници.
Не само границата между стадото и хищника.
Но и границата между охраняваното място и онзи, който се опитва да го наруши.
Следващата неделя: Част 8 – Когато породата получава стандарт. Мазовер, съветската кинология и началото на съвременната кавказка овчарка.