История на породата
История на Кавказката овчарка
Истина, история и митове
Въведение
История на кавказката овчарка
Истина, история и митове
През последните няколко месеца получих десетки въпроси за кавказката овчарка.
• Наистина ли бялата кавказка овчарка е толкова рядка?
• Откъде произхожда тази порода?
• Защо кавказките овчарки от различните райони на Кавказ изглеждат толкова различно?
• Къде свършва историята и къде започват легендите?
Именно затова реших да започна нова поредица.
Всяка неделя заедно ще отгръщаме нова страница от историята на тази удивителна порода.
Това няма да бъдат сухи статии, преписани от интернет.
Ще се опитаме да съчетаем три свята.
Исторически факти, подкрепени от надеждни източници.
Легенди и разкази, предавани поколения наред в Кавказките планини.
И най-ценното – опита на хората, посветили живота си на тази порода.
Изказвам своята искрена благодарност на Татяна Положенцева, която повече от 35 години се занимава с бели кавказки овчарки и се съгласи да преглежда материалите, да ги допълва и да споделя своя безценен опит.
Надявам се, че в края на тази поредица няма просто да познавате историята на кавказката овчарка.
Надявам се да я разберете.
Част 1
Където всичко започва...
А какво, ако ви кажа, че историята на кавказката овчарка не започва в развъдник?
Не започва на изложбения ринг.
Не започва с първия стандарт на породата.
Тя започва високо в Кавказките планини.
Там, където векове наред природата и човекът заедно са решавали кое куче е достойно да продължи рода си.
До всеки овчар винаги е вървяло голямо куче пазач.
Никой не го е наричал шампион.
Никой не е измервал главата му.
Никой не е броял зъбите му.
Всяка вечер е имало само един въпрос:
Ще успее ли това куче да защити стадото?
Ако отговорът е бил „Да“, именно то е оставяло след себе си поколение.
Понякога е било тъмно.
Понякога шарено.
Понякога сиво.
А понякога се е раждало бяло кученце.
По онова време цветът никога не е бил най-важното.
По-важни са били умът.
Смелостта.
Самостоятелността.
Предаността.
И способността кучето да взема правилните решения без човешка команда.
Тук бих искала да споделя една мисъл, която ми каза Татяна Положенцева.
Кавказката овчарка никога не е била шампион на изложбите.
Тя е била шампион на живота.
Нямала е медали.
Нямала е титли.
Нямала е красиви описания в каталози.
Но за своя овчар тя е била най-верният защитник, най-сигурният спътник и най-доброто куче.
В планината не са раздавали купи.
Най-голямата награда не е била медалът.
Най-голямата награда е била да заслужиш доверието на човека, да бъдеш до него във всяка буря и цял живот да пазиш него и стадото му.
Това е била най-високата чест, която една кавказка овчарка е можела да получи.
Това е само началото на нашата история...
Очаквайте продължение следващата седмица
Част 1
Където всичко започва...
Част 2
Царят, който остана в историята... и кучетата, които оцеляха в легендите
Преди повече от две хиляди години...
Първите лъчи на слънцето бавно осветяваха върховете на Арменските планини.
Древните пътища били пълни с кервани, превозващи коприна, подправки и злато.
Войници охранявали планинските проходи.
Високо в планините овчари водели стадата си към пасищата, докато големи кучета спокойно вървели редом с тях.
Никой не би могъл да си представи, че повече от две хиляди години по-късно хората все още ще спорят къде наистина е започнала историята на Кавказката овчарка. По това време Армения е управлявана от млад цар. Името му е било Тигран. Никой още не го е наричал Велики. Той просто е имал мечта. Да обедини народа си. Да направи царството си силно. Да остави след себе си наследство, което бъдещите поколения ще помнят.
Годините минавали. Строели се нови градове. Крепости се издигали по цялата земя.
Търговци пътували по древните пътища от всички краища на познатия свят.
И името на Тигран постепенно станало известно далеч отвъд Кавказ.
Историята ни казва, че именно по време на неговото управление Армения достига върха на своята мощ.
Границите ѝ се простирали от Средиземно море до Каспийско море.
Тогава хората започнали да го наричат... Тигран Велики.
Но когато говорим за толкова далечни времена, историята никога не върви сама.
Легендите винаги вървят до нея.
Докато Тигран изграждал империята си, по склоновете на Арменските планини вече живели забележителни кучета.
Днес много хора ги познават като Гампр.
На арменски думата „Гампр“ (գամփռ) означава „голям рошав звяр“.
Други ги наричали вълкодави – кучета, достатъчно силни, за да се изправят срещу вълци.
Някои стари източници споменават и името Гелхет, друго име, свързано с тези безстрашни пазители.
Според няколко антропологични проучвания, тези кучета живеят в Арменските планини повече от 3000 години.
Високите планини и суровата среда са спомогнали за запазването на забележителните им качества през вековете.
Те били големи, силни и забележително независими кучета.
Някои били с дълга козина.
Други – с къса козина.
Козината им била бяла, сива, рижа, тигрова или черна.
Но в онези дни никой не е избирал куче заради цвета му.
Това, което наистина имаше значение, беше смелостта.
Умът.
Спокойствие.
Лоялност.
И способността да се вземе правилното решение, когато наблизо няма човек.
Тези кучета са пазели стада от вълци и мечки.
Те охранявали домове и села. Придружавали ловци.
И според някои исторически източници и древни предания, те също са служили редом с арменската армия.
Днес археолозите продължават да откриват останките на големи кучета, които са живели по тези земи преди хиляди години.
Историците изучават древни хроники.
Легендите продължават да се предават от поколение на поколение.
Дали тези кучета са били сред древните предци на днешното кавказко овчарско куче?
Историята все още не ни е дала окончателен отговор. Но заедно ще продължим да го търсим.
Гампр: Пазител на Арменските планини
Част 3
Част 4
Летен ден в Кавказ през 17 век
Част 5
Между документи и легенди
Част 6
Кучетата на Кавказ
Част 7
От планините до службата
Част 8
Когато породата получава стандарт