Последната стража

История за карачаевските волкодави — басхан парий

През ноември 1943 година над карачаевския народ се стоварва трагедия.

По решение на съветската власт карачаевците са принудително изселени от родните си места в Северен Кавказ.

Официалните обвинения са свързани със сътрудничество на част от населението с германските окупационни власти, съпротива срещу възстановяването на съветската власт и „бандитизъм“.

Но наказанието не е наложено само на конкретно обвинени хора.

То обхваща целия народ.

Мъже.

Жени.

Деца.

Възрастни.

По данни на Държавния музей на Карачаево-Черкесия са изселени 68 614 души, основно към Казахстан и Киргизия. Карачаевците са сред народите от Северен Кавказ, подложени на масови принудителни преселвания по време на управлението на Йосиф Сталин.

Хората не напускат домовете си по собствено желание.

Не решават да изоставят земята си.

И не изоставят доброволно животните си.

Те са отведени.

А след тях остават къщите.

Стадата.

И кучетата.

В планините на Карачай животът на чабана от векове бил немислим без силните местни волкодави.

Тези кучета пазели стадата от вълци, мечки и чакали. Според кинолога Казбек Магулаев преди депортацията в Карачаевската автономна област имало около 1,5 милиона овце, а една кошара с приблизително хиляда животни обикновено била охранявана от поне три волкодава.

Когато хората били изселени, кучетата останали без стопани.

Някои се оттеглили в горите и подивели.

Други били прибрани заедно с останалия добитък.

Но сред спомените, запазени за онези години, има една история, която Казбек Магулаев разказва десетилетия по-късно.

Той започва с думите, че за предаността на карачаевските волкодави се разказват легенди.

И една от тях е за кучета, които останали на своя пост.

Някъде след депортацията ловец попаднал на пещера.

Вътре имало множество овчи скелети.

А при входа лежали останките на големи кучета.

Според разказа постепенно станало ясно какво се е случило.

Чабанът, на когото принадлежало стадото, бил депортиран.

Но неговите волкодави останали.

Нямало човек, който да ги води.

Нямало кой да им дава команди.

Нямало кой да им каже какво трябва да правят.

Но те знаели.

Стадото трябва да бъде пазено.

Кучетата отвели останалите без стопанин овце на безопасно място и продължили да ги охраняват.

Дори когато започнали да гладуват.

Според преданието те не докоснали нито една овца.

Не превърнали животните, които пазели, в собствена храна.

Останали с тях до самия край.

Не знаем имената им.

Не знаем името на техния чабан.

Източникът не посочва точно къде се намирала пещерата.

Не знаем и кога ловецът я е открил.

Останала е само историята.

Овчите останки вътре.

И големите кучета при входа.

Там, където един пазач би трябвало да бъде.

Може би точно тази част от историята е най-трудна за разбиране.

Хората вече ги нямало.

Чабанът нямало да се върне вечерта.

Нямало ръка, която да погали кучето.

Нямало глас, който да го похвали.

Нямало награда.

И въпреки това работата продължила.

Не защото някой ги наблюдавал.

А защото за тези кучета стадото продължавало да бъде тяхна отговорност.

Човекът, който им го бил поверил, бил изчезнал от живота им насила.

Но задачата останала.

И те останали с нея.

До края.

Завръщането

Минали години.

След смъртта на Сталин през 1953 година започва периодът на десталинизация.

През февруари 1956 година Никита Хрушчов осъжда масовите депортации в т.нар. „секретен доклад“ пред XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз. Постепенно започва премахването на ограниченията, наложени на част от депортираните народи.

На 9 януари 1957 година Президиумът на Върховния съвет на СССР приема указ за възстановяване на националната автономия на карачаевския народ. С него е отменена и забраната карачаевците да се завръщат по предишните си места на живеене.

Хората започнали да се връщат.

Към планините.

Към селата.

Към земята, от която били откъснати.

И тук в разказа на Казбек Магулаев има още един малък детайл.

По думите му сред първите завърнали се през 1957 година имало карачаевци, които разпознали във вече възрастни волкодави кученцата, които били принудени да оставят тринадесет години по-рано.

Някои кучета били оцелели.

Някои семейства отново видели животните, които някога били техни.

Но кучетата от пещерата не дочакали това завръщане.

Според преданието те останали там, където за последно им била поверена една задача.

Да пазят стадото.

И когато години по-късно хората отново поели пътя към дома си, тях вече ги нямало.

Била останала само историята.

За едни неизвестни кучета.

За един неизвестен чабан.

И за една последна стража, която никой не бил отменил.

Пазачите останали на поста си.

До самия край.

Бележка за историческия контекст

Историята за кучетата в пещерата е разказана от Казбек Магулаев пред журналиста Ислам Текеев и е публикувана в „АиФ-Ставрополь“ на 11 септември 2020 година.

Самият Магулаев я представя като част от легендите за предаността на карачаевските волкодави. Поради липсата на известен архивен документ за конкретния случай тя следва да се разглежда като исторически спомен и предание, съхранено на фона на документално установените събития от депортацията през 1943 година.

Масовото изселване на карачаевците през 1943 година, последвалото премахване на ограниченията през 1956–1957 година и възстановяването на правото им да се завърнат са документирани исторически събития.

Пълната законова реабилитация на репресираните народи в РСФСР е установена със закона от 26 април 1991 година.